,,

Понякога си мисля, че все едно части от нас се размениха. Неща, които мразех да правя са често част от ежедневието ми, а преди въобще не се замислях за тях. Като ми ги казваше, имаше някаква нотка на бясност, но само нотка, някак си изискано, като задължение. Личи си, че беше чуждо, попито през годините и вече беше част от нея, но всичко това страшно ме побъркваше, защото не беше тя. Не реагирах на такава искра с разбиране, а веднага се обръщах на опаки и започвахме да се преплитаме между думите, стигайки до неща, които нямат абсолютно никакъв смисъл. Помнехме ги и понякога се сещахме за тях и си говорехме, как сме могли да се караме за такова нещо? Липсваше ни обективност. На моменти направо губехме разсъдъка си. Резонанса беше толкова силен, че заглушаваше мисленето ни. Понякога така неутрализирахме характерните ни качества, че оставаха само грозни артефакти за които никой от двамата не искаше да признае. Всеки беше сигурен, че това не е така, другия си фантазира. А може би имаше нещо вярно и у двамата… Понякога я усещам с това което правя, защото тя ми го беше показала или защото се бях опитал да се науча да го правя, да ѝ го покажа някой ден и да се надявам, че ще се зарадва. Може би това е някакъв извратен начин мозъкът ми да я запази или пък наистина имаше смисъл в тези нотки на троснатост с които очакваше аз сам да се сетя, че ще е по-добре за всички ако стане по този начин. Като се присетя се спирам за секунда-две и се замислям какво беше и ние какви бяхме, а толкова да ми се иска да мога да се озова в някой от онези дни и да видя просто как нещата стават, да можех да се замисля за резултата вместо да контрирам заради подхода. Нали това било то, да приемаш недостатъците на другия и да извличаш полезното. Макар и мрънкалница понякога, сякаш запазих някои от нейните навици, от добрите. Чудя се дали съм могъл да ѝ дам частица от себе си, както тя на мен или просто ми се иска…

"Failure is only if you quit."